ПЛАТФОРМА ЗА ПСИХИЧНО ЗДРАВЕ

"След 13 години във Франция Маргарита Тодоринска решава да се завърне в България. Занимава се с развитието на различни проекти в областта на културата, частния бизнес и собствени инициативи. В очакване е на първия си роман."

  • 297
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
    297
    Shares

Защо се съгласи да участваш?

Още от първия момент, в който се запознах с проекта "КОЖА", нещо в стомаха ми потрепна. Това усещане никога не ме е подвеждало. Съгласих се да участвам, защото смятам, че един от методите, чрез който ние хората можем да си взаимодействаме в положителна насока, това е споделянето. И най-вече споделянето на тези неща, от които най-много ни е боляло, изпитвали сме чувство на страх или срам. Неща, с които сме се справили или поне сме разгадали защо ни се случват. Много хора стоят свити в собствените си черупки и мълчание,  мислейки, че това, което им се случва, сполетява единствено тях.

Близките, които ме познават по-добре знаят, че животът ми винаги е бил свързан с кожата. С нея сме преминали през безброй етапи на общуване, болка, неразбиране, опознаване, неприемственост, усещане, трансформации, помиряване и любов. Тя е моето огледало.

Какво означава за теб да си жена? Свързваш ли го със социалните роли, с които разполагаме на тези географски ширини, с биологичните особености на пола или с някаква собствено-добавена стойност?

Благодарна съм, че съм се родила именно жена. Жените притежават една по-особена интуитивност, чувствителност, емоционалност. Женската енергия е много красива за мен. Може би това идва от факта, че на жената е дадена благословията да ражда. Да дава живот. Да обгрижва. Да е свързана толкова тясно с новото начало. Напоследък все по-често се замислям над социалните роли на мъжете и жените и натиска, който днешният свят упражнява върху тях. За съжаление на жените им се налага да бъдат силни, повече от колкото би трябвало или от това, което биха могли да понесат за дълъг период от време. Според мен еманципацията отива прекалено далеч и ролите се размиват до неузнаваемост, което води до едно сякаш невидимо объркване кой кой е. Смятам, че красотата на една жена е именно в това, тя да съумее да запази себе си като такава - нежна, крехка, раздаваща се, любяща, грижовна, смела, вдъхновяваща...

Кога и как забеляза, тялото си за първи път и усети, че то и емоциите ти са неразривно свързани?

Бях принудена да забележа тялото си съзнателно на доста ранна детска възраст. Някъде на около 3 години. Тогава започнах да получавам първите си астматични пристъпи. Мозъкът ми е запазил доста ярки сцени от този период. Все още помня как баща ми ме изкарваше на терасата, посред нощ, завита в едно синьо одеало, карайки ме да дишам дълбоко, защото се задушавах.

След време астмана премина в атопичен дерматит или както му казваха тогава - невродермит. Това е вид екзема, която успя да засегне огромна част от тялото ми. И по-конкретно кожата. Човек преминава през множество състояния на духа /и тялото/, докато разбере какво всъщност му се случва и защо. Преди 20-30 години медицината търсеше единствено наследствени или алергични причини, а симптомите се облекчаваха чрез подтискане на проявите им. Кортикостероидите се използваха под всякаква форма, докато тялото ми не се пренасити от тях и ефектът им стана нулев, за разлика от страничните ефекти, които причиняваха. Наложи ми се да порасна бързо. Някъде в пубертета забелязах връзката на емоциите си и състоянието на кожата. От този момент нататък, постепенно започнах да отнемам ролята на родителите ми в тази битка и да взимам сама решенията за себе си. Никак не беше лесно да се боря със статуквото и закостенелите практики на лекарите. Но никой не ги беше научил на нещо по-различно, затова съм им простила. Кой да се сети, че човешкото същество има и душа? Че психосоматичната връзка между реакциите на тялото и емоционалното състояние беше очевидна? Всичко това отне години. Признателна съм на хората, които се появиха точно тогава в моя живот и благодарение, на които се научих да се вслушвам в себе си. Да не потискам нищо, а да търся причини. Потъвах и изплувах много пъти оттогава, но си спечелих свободата да избирам и да уча.

Имало ли е моменти, в които тревожността ти взима връх над рационалността?

Много пъти. Все още се старая да не се поддавам на страховете си и да не им позволявам да имат превес над мен. Трябва да призная, че невинаги успявам, но пък от тези битки излизат едни от най-спасителните уроци.

Как се промени отношението ти към тялото ти през годините? Имала ли си моменти на нерезбирателство с него – срам, притеснение, недоволство и това имало ли е обратно отражение върху тялото ти?

Естествено. Най-вече в детските и тинейджърски години. Децата могат да бъдат много жестоки понякога. Те рядко приемат различните. Заради външния ми вид в този период /обриви, рани, умора.../ са ми задавали такива въпроси, че в един момент спрях да виждам смисъл да давам стойностни отговори. В подобни моменти съм изпитвала и срам, и притеснение и недоволство. По-скоро бях обидена на кожата си, че не се държи, като тези на нормалните хора. Но това беше временно. След това разбрах, че така е по-добре. Съюзих се с тялото си и то стана моя най-верен индикатор за това, кое е добро или не за мен. Постепенно обикнах тялото си и всичко онова от него, което до този момент ме нараняваше. Може би защото тази обич беше осъзната, преживяна, естествена. Сега съм благодарна на тялото си, че е било толова силно да премине през какво ли не. Как да не го обичам.

Въпреки това, битката никога не е спечелена на 100%. Винаги мозъкът ти може да те надхитри и неусетно да те вкара в нови омагьосани кръгове.

С какво са свързани страховете ти?

Като изключим чисто биологичната роля на страха, да ни предпазва от някоя опасност, се питам дали има човек, който да не изпитва страхове? Все още не съм срещала такъв.

Аз имам доста, но пък ми е интересно да ги разнищвам. Страх ме е от несигурност, самота, от това, че няма да се справя в дадено нещо, от мига, в който родителите ми ще умрат, от крадци, от липсата на контрол, от гръмотевици... Радвам се поне, че съм успяла да разбера корените на голяма част от тях, но това не променя кой знае колко ситуацията, докато човек не застане лице в лице с това, което го плаши.

Какво е отношението ти към партньорството и в този смисъл – към родителството?

Като цяло, човек не е създаден да живее сам. Той постоянно влиза в някакъв вид партньорство - в семейството, в работата, с приятелите, в любовта. Според мен в едно партньорство трябва да бъдем преди всичко добри хора. Да има лоялност, честност, разбиране, прошка и свобода.

Що се отнася до родителството, аз все още нямам деца, но се уповавам на собствената ми нагласа, вътрешно усещане и странични наблюдения. Винаги съм изпитвала майчиното чувство и искам да имам деца, но не на всяка цена. Предпочитам това да се случи в здраво и стабилно семейство, с правилния партньор. Според мен е важно децата да усещат и разграничават ролята, както на майката, така и на бащата. За мен децата са дар. Благословия. Те идват със собствената си мисия, уроци, същност. Ние сме само проводниците за тяхната поява, и можем да се опитваме да им дадем най-доброто, на което сме способни. Най-вече безрезервна обич. Мисля, че съм абсолютно готова да стана родител и да поема този път и грешките, които неминуемо ще допусна. Останалото е Божа работа.

Мисля също, че между детето и родителите има една невидима нишка, която ги свързва още преди то да се е появило на белия свят. Всичко е въпрос на обстоятелства и време. Много ми харесва една сентенция: „Децата са изпитът, който родителите държат пред Бог“.

Кажи ми три (пет, десет – избери си) неща, които ти помагат да се справяш със себе си и света?

Имам една основна сила, която ми помага във всичко, което ми се случва и това е вярата ми в Господ. Не бих отцеляла без Него.

А иначе другите неща, които са спасителни за мен, това са приятелите, смеха, пътуванията, писането, рисуването, шоколада, хубавото вино, музиката.

Защо да бъдеш в тялото си е най-хубавото място, на което можеш да бъдеш?

А имаме ли избор? :) Защото то е единственото, което ни е отредено в този живот и имаме интрес да сме в добро партньорство с него. Аз не бих скочила в нечие друго тяло, обичам и харесвам своето. Тялото /в това число включвам и душата, силата на духа, психиката/ притежава необятни способности, които могат да ни заведат до необятни светове.

Ако имате желание да подкрепите “Кожа”, моля свържете се с нас.

КОЖА.org © 2017 — 2018

x

Сайтът използва бисквитки (cookies) с цел подобряване на предоставените интернет услуги.
С потвърждението си, вие се съгласявате с нашата политика за използване на бисквитки.

Добре! Отказвам! Настройки за поверителност